ОБЕКТИВ-НО: ЗА РОЛЯТА НА ВИЗУАЛНАТА АНТРОПОЛОГИЯ И ПОГЛЕДЪТ КАТО УЧАСТИЕ
Кой има право да разказва истории? Кой има право да създава образи?
Свикнали сме да мислим за фотографията като за запис на реалността, а за камерата – като за обективен свидетел. Изхождайки от методите и критическите дискусии в полето на съвременната визуална антропология, настоящят проект е радикален отказ от тази идея за пасивното съзерцание. Отвъд създаването на красива фотография или документална илюстрация, тук образът се превръща в средство за изследване и поле за социален диалог.
В своята същност тази практика съзнателно поставя под въпрос класическите граници между документ и интерпретация, между обективния наблюдател и субекта на наблюдение. В основата ѝ стои разбирането, че погледът сам по себе си е трансформативен, а изследователят-наблюдател никога не е напълно невидим или неутрален – той заема прагова позиция, бидейки едновременно външен и вътрешен за общността, която изследва. Самото наблюдение е вид участие, което неизбежно променя изследваната среда и пренаписва смисъла на пространството. Така визуалната антропология отхвърля илюзията за “обективната камера”, а субективният опит и телесното присъствие стават неотделима част от света, който се картографира.
Именно в тази перспектива се разви първата менторска програма по визуална антропология на Фондация „Център за визуални изследвания на човешкото възприятие и общество“ (2025–2026). В продължение на дванадесет месеца десет млади артисти и хуманитаристи работиха в рамка, основана на теренна работа, наблюдение, разговори и колективен анализ. В нея образът функционираше като начин за мислене, за поставяне на въпроси и за влизане в отношения със социалната реалност, която се изследва.
Петте изследвания, не предлагат цялостна картина на България, нито претендират да говорят от името на „обществото“ като цяло. Те са частични и ситуирани приближавания към различни пространства, общности и режими на обитаване – през миграция, индустриални трансформации, природни среди, инфраструктури и младежки култури. Всяко изследване възниква в конкретен социален и географски контекст и носи следите на определена среща между участник и терен, между образ и разказ, между присъствие и интерпретация.
В началото на програмата екипите бяха ориентирани към няколко тематични посоки като отправни точки, от които развиха собствени въпроси, методи и визуални подходи, проследявайки истории, свързани с различни форми на движение, принадлежност, памет и промяна. Така всяка тематична линия постепенно се превърна в самостоятелно визуално изследване, изградено в продължителен обмен между участници и ментори, между личен поглед и споделен аналитичен процес.
В този смисъл настоящия проект не се стреми към представителност или обяснение, а по-скоро към чувствителност, многогласност и по-внимателно вглеждане към конкретни социални светове. Тук се открива и по-широкият залог на визуалната антропология, състоящ се в отказа от претенцията да се „говори за“ или вместо другите. Вместо това изследователите се опитаха да се приближат до онова, което теоретичката и режисьорка Трин Т. Мин-ха мисли като „говорене в близост“ (speaking nearby) – практика, при която камерата не присвоява чуждия глас, а застава редом до него. Така образът не фиксира окончателен смисъл, а създава условия, в които различни истории, присъствия и форми на знание могат да съществуват едни до други и да станат видими по нов начин.
Програмата се проведе в четири последователни етапа:
етап 1: Студийна подготовка
15 – 18 май 2025г
Започнахме програмата в студиото със серия от лекции и разговори за встъпване в изследователската ни работа. Говорихме за антропологичния поглед и социалното въображение, за границите между документ и интерпретация, за съмнението като метод и доверието като основа в работата с общности. Поставяхме въпроси какво всъщност „наблюдаваме“ и как (и дали) културата се отделя от природата – беше зададена рамката, с която всеки участник да встъпи в предстоящите терени. В края на трите интензивни дни лекции и упражнения в студиото, групата органично се обособи в 5 екипа в зададените тематични области – миграция, природа, младежки култури, преход и общности.
етап 2: Теренни изследвания
юни – септември 2025г.
Теренните изследвания на екипите се проведоха в лятото на 2025г. Водени от избраните теми за техните изследвания, участниците работиха на терен в различни локации – от трасето на Родопската теснолинейка, през Бургас и Синеморец, до улиците на град София. В този етап участниците бяха фокусирани върху събирането на аудио, визуален и архивен материал чрез разнообразни изследователски методи.
В този етап менторите работиха тясно с участниците в своя екип, напътствайки ги в теренните им подходи.
етап 3: Анализ и обработка на материалите
октомври – декември 2025г.
След лятото на теренни изследвания, отново се събрахме в студиото на есен, за да подредим и анализираме събрания материал. Това беше етап на рефлексия и синтез, в който всеки екип имаше време да формулира концептуалната рамка на своето изследване и да подреди информацията в последователен визуален разказ.
етап 4: Финално оформяне и представяне
януари – март 2026г.
Последният етап на програмата премина в подготовка за финалното представяне на резултатите. Ръчните книжни макети бяха оформени във фотографски зинове. Създадохме 5 фотографски серии, представящи работата на всеки екип. Програмата завърши с изложба на 17 март в София (Арт Хотел 158, куратор Нана Мелконянц), съпътствана от отворен разговор за социалната функция на образа.
Изложбата предизвика интерес и събра на едно място над 200 гости от фотографските и изследователски среди.
Общност между реалност и въображение
Екип: Богомил Иванов, Денис Йоцов
Ментор: Михаела Аройо
Целта на изследването е да провери съществува ли осъзната или въображаема общност по линията на Родопската теснолинейка. Онтологичната многозначност на понятието „общност“ позволява разглеждането на една по-абстрактна социална конструкция, организирана около гарите, селата и градчетата, съчетаваща многообразие от социални групи. Линията на теснолинейката ни насочи към осъзнаване на културните дифузии, случващи се непрекъснато между местни жители, туристи, авантюристи и работници в железниците. Постави въпросите за етнопространственото въображение, чувството за квази-“преход” (Victor Turner) и отношенията в постсоциалистическата реалност. Преразгледа връзките локално – глобално като конструиращи нови взаимоотношения, обособяващи спецификите на общността. Резултатът действително аргументира идеята за отношение и различни форми на преживяване и свързаност към теснолинейката, събиращи безкрайно различни хора в един общ контекст – в една “карнавална” общност
Миграционни следи: разкази от София
Екип: Михаела Рогачева, Магдалена Митева
Ментор: Ванина Нинова
Теренните „разходки“ из града визуално документираха (не)видимите проявления на миграцията, градската среда се превърна в пространство за срещи и споделени разкази. По време на този процес партиципативната фотография се утвърди като основен метод на изследването. В разгара на софийското лято мигрантите-участници сами изградиха визуалните си разкази от града, запечатвайки мигове, пространства и настроения, които разкриват тяхната лична връзка със София. Чрез снимки на места, предмети, хора и ситуации те представят собствените си усещания за идентичност, памет и начина, по който преживяват ежедневието си. Градът се превръща в архив на преживяванията, а изображенията – в носители на емоции и значения, които трудно се улавят с думи. Изследването предлага алтернативен поглед към миграцията в София – не като заплаха или абстрактен проблем, а като човешки истории, вплетени в самата тъкан на града.
Енергията, без която не можем
Екип: Виктория Димитрова, Калина Иванова
Ментор: Роберта Колева
Какво означава да изградиш живота си около завод? И какво се случва, когато обещанията на индустриалната модерност са се пропукали, а новите обещания за „по-добро“ бъдеще все още не са пристигнали?
В своя анализ Харун Фароки отбелязва парадокса, че макар първата камера в историята на киното да е била насочена към завод, днес изкуството все по-трудно улавя технологичните и химическите процеси на съвременната индустрия, защото те са станали визуално недостъпни. Фокусирайки се върху връзката между предприятието „Нефтохим“ и гр. Бургас, проектът „Енергията, без която не можем“ се изправя пред сходно епистемологично предизвикателство: как да се визуализира мегаструктурата на един град-завод, който навигира всекидневието си между образуващите го мечти за индустриален прогрес, миризмата на нафта, и днешния страх от колапс. Тези процеси остават невидими, но продължават да определят социалния метаболизъм на целия град.
Срещи на края на света
Екип: Ремина Алексиева, Ралица Белчева
Ментор: Константин Георгиев
Всички имаме различни идеи за „природа“. Те са съвкупност от нашите спомени, възприятия и начина, по който я използваме в ежедневието си… а тя е толкова “видима” в Синеморец, че за обитателите му се е превърнала в невидим фон, който има едновременно афективно измерение и съществува по подразбиране. Общото между историите на хората, с които ви запознахме, е, че те всички черпят от природата като ресурс – било то като возят туристи с лодки по реката, да отдават стаи за гости или пък като показват на туристите бреговете на морето. Туризмът е спасението за селото след години част от граничната зона, когато пътуването до тук и от тук е било почти невъзможно. Въпросът е обаче какво правим, за да опазваме този ресурс сега и в бъдеще. За мнозина общото въображение за Синеморец е алтернатива – на туризма, на бита, на ежедневието – нещо, които ще постави граници, и ще даде път на природата.
Пришълец, фланьор, измамник
Екип: Стефани Стоева
Ментор: Светослав Тодоров
Мястото ли оформя групата, или групата – мястото?” Изследването на Стоева се фокусира върху три локации в София, които са събирателна точка на млади хора, но се различават в динамиката си: това са градинката пред църква “Св. Седмочисленици”; органично създадената и скрита за окото на преминаващия артистична и контракултурна зона около бул. “Тотлебен” 34, населявана от репетиционни и ателиета; студиата на “Балкантон” – някогашната централа на държавния музикален лейбъл, която въпреки (или заради) лошото си състояние сега е дом на множество групи, което я превръща в може би най-голямата репетиционна в страната. В зина към изследването си Стоева, едновременно “пришълец” и “фланьор” в тази среда, ни среща с хората, които населяват тези пространства: “Когато общностите се събират в такива места, те не само ги изпълват със смисъл, но и създават собствени правила, идентичности и практики. Така пространството престава да бъде фон и обстоятелство, а се превръща в резултат от колективно действие.
Участници:
Ментори:
